Стефан Диомов: Животът ми бе вихрен танц на колела, прозрях големите си грешки

Да срещнеш легендарния Стефан Диомов, с неизменната му плитка и каскет, за който в разговора научаваме, че е от Нова Каледония, в най-откровеното му интервю. Диомов е създател на не една и две легендарни вокални формации. Разпилян на хиляди парчета след фаталното турне на „Тоника“ във Виетнам, успява да възкръсне като феникс от пепелта с „Тоника СВ“. Хитмейкърът, определящ живота си като „вихрен танц на колела“, написа автобиографичната си книга по време на пандемията и откри, че не би го изживял отново по същия начин. Пътешественикът, който запечатва красотата на света върху околосветските си фотографии, ще ни направи съпричастни към грандиозната й хубост в предстоящата си фотоизложба.

Г-н Диомов, по паспорт сте роден на 16.02.1945 г. в Бургас. Станахте на 75 години. Каква е равносметката ви?

Моят живот беше много шарен. Преминах през върхове, възторзи и много разочарования. Имал съм късмет, защото живях в мирно време, нямаше война. Попаднах на точните хора, станах музикант. Такъв й останах. Напоследък се опитвам да правя нещо по-различно. Обикалям света и правя снимки, запечатвам уникално красиви места.

Празнувахте ли?

Събрах семейството, пихме вино. Аз произхождам от винарски род. Баща ми, бай Георги, е бил лозар и производител на вино. Панайот, дядо ми от Поморие, също се е занимавал с лозарство. Не помня детство, бях винаги на лозето. По-късно дойде националазицията. За някои беше кошмар, но аз се радвах, защото най-после бях свободен като връстниците ми.

 Какъв човек сте за най-близките си?

Обичам да се шегувам. Искам да премина през тежките моменти с чувство за хумор. То ме е спасявало от лоши мисли и лоши преживелици. И по време на концерт разказвам вицове.

Вицът?

Коронавирусът все още е тук, притеснявате ли се за живота си?

Спазвам правилата. Живеем в нови норми и с условието, че може да се заразим. Казвам, че пилците се броят през есента, а пенсионерите след пандемия. Коронавирусът засегна тежко хора на моята възраст. Трябва да разберем, че не можем да живеем както преди, трябва да сме по-отговорни, да пазим себе си и околните. Вижте какво се случва в САЩ. Нас само ни докосна този вирус. Спокоен се чувствам, не се тревожа за живота си.

Какво беше ежедневието ви по време на дългата социална изолация?

По време на пандемията започнах да пиша книга. Втурнах се в много интересно приключение, защото да започнеш да пишеш книга е точно това. Тя е автобиографична, ще бъде готова през есента. Връщам се назад в годните, преживявам живота си отново, интересно е. Сега виждам големите си грешки и ги осъзнавам. Не мога да ги поправя. Ако трябва да изживея живота си отново, не бих го направил по същия начин. Бих се предпазил от грубите грешки, които съм допуснал. Общувах с много хора, животът ми беше вихрен танц на колела. Призовавам младите хора да прочетат книгата ми, която ще се появи на пазара през есента, за да разберат, че да си музикант не е шега.

Стоите зад създаването на вокални формации, които с песните си остават завинаги в сърцата на публиката. Как се случи феноменът „Тоника”?

Ще споделя нещо твърде лично, което никога не съм казвал в медиите. Бил съм учител по акордеон в пет кюстендилски села: Драговищица, Копиловци, Шишковци, Богомилово и Коньово. Как се случи ли? Отидох да уча в София, взех, че се влюбих. Трябваше да последвам изгората си в Кюстендил. Тя намери лесно работа, защото беше пианистка, за мен работа нямаше. Казаха ми, че мога да работя по селата като уча децата на акордеон. Една година правех това, бях научил разписанията на влаковете и на рейсовете в Кюстендилско. Другарят Табаков, трябва да го спомена, ми намери тази работа. След 10 години, когато се върнах с „Тоника“, за да правя концерт, групата вече беше набрала популярност, той ме позна. Пеехме на площада и гледам на първия ред един познат човек. Табаков! Той дойде при мен с думите: „Как можахме да ви изпуснем тогава!“.

Върнах се в Бургас, защото тази работа в Кюстендил не ме удовлетворяваше. Постъпих в Културния дом на транспортните работници. Всички места бяха заети, ударих отново на камък. Принудих се да стана учител по китара. Учил съм кларинет, свирех на акордеон и изведнъж намерих работа като учител по китара. В онези години китарата беше модерен инструмент, а класът с много желаещи. Около мен имаше много китаристи и реших да направя едно ядро. То се разви до оркестър, оркестърът до вокална група. Оркестърът набъбна до трийсет човека, имах много солисти. При мен дойдоха Ева, Гого, Яким, Хари, гласовити и даровити хора. Решихме да направим нещо съвместно. Тогава нашумяха „Рики е повери“, фантастична италианска група. Създадохме подобна на нея формация през 1972 г., дадохме и името „Тоника“.

След края на „Тоника” на музикалния небосклон изгряха звездите на още формации и емблематични за Бургас изпълнители, зад които стоите вие. Как успяхте да наложите приемника „ТоникаСВ“?

Сложно е да се правят групи. Наглед е интересно, разполагаш с много гласове, но в същото време и с различни характери. Успявам да направя вокален ансамбъл от гласове, но не и от характери. Бяхме на турне с „Тоника“ във Виетнам, най-тежкото ни турне, оказа се и последното. Настаниха ни при лоши битови условия. В хотела беше откровена мизерия с общи санитарни възли, лоша хигиена, пълзящи гущери и екзотични насекоми в стаите. Ад! Хората от групата не издържаха, разбунтуваха се. Бяхме съпровождащата Тодор Живков делегация. В онези години да се разбунтуваш беше самоубийство. Върнаха ни обратно в България. Последва необратимото. Разтуриха състава, забраниха песните ни. Мен не ме уволниха, казаха ми да направя нов състав. Започнах отначало. Колкото и да си опитен, трудно се започва отначало. Трябва да разчиташ и на шанс, и на себе си, и на моженето на хората си.

Направих конкурс, през 1980 г. в София, на който се явиха 249 човека. Кандидатите бяха от цялата страна, подбрах девет човека, които намалих до петима. Така започна историята на „Тоника СВ“. В началото имахме пълен неуспех. Пътувахме из България с  Ансамбъла при Главно управление на Строителните войски. Хората бяха свикнали с певците на „Тоника“. Приемникът й „Тоника СВ“ включваше Ваня Костова, Милица Божинова, Ралица Ангелова, Драгомир Димитров, Теодор Шишманов, Емил Василев. После те станаха звездите, но в началото беше ужасяващо, публиката не искаше да приеме „Тоника СВ“. Тръгнахме на турне, върнаха ни от Бяла Слатина. Музикантите ми казаха: „Диомов, не сте готови!“. С една „Латвия“ ни транспортираха обратно в София, нямахме никакъв успех. Започнахме да репетираме още по-настървено, с още по-голям хъс. Последва концерт във Велинград, седях до тонрежисьора на първия ред, дойде голяма група ученици. Настаниха се зад мен, едно от  момичетата ме попита: „Другарю, „Тоника СВ“ ще пеят ли?“. Това беше знак, че ставаме популярни. Радиото започна много да ни излъчва, песните ни станаха хитове.

С какви чувства си спомняте за Гого?

Гого беше моята дясна ръка. Той тичаше по задачи рамо до рамо с мен. Имахме противоречия с него относно репертоара. Той искаше да включваме по-забавни, по-комерсиални песни, аз – по-баладични и художествени, това е една от големите ми грешки. Можехме да правим и от едното, и от другото. Много бягахме, много се преуморявахме и може би не съм дообмислял идеите му в онзи момент. Имаше една американска драма „Уморени коне ги убиват, нали?“, та ние бяхме такива. Страхотен филм, страхотен роман! Случи се и онзи наш Виетнам, разточителство на нерви и емоция, бяхме преуморени. Липсата на екип, който да се грижи за организацията ни, създаваше огромни трудности.

Ваня Костова или Тони Димитрова, коя е по-близо до сърцето ви?

Труден избор. Моят верен съратник през годините, певицата, която изпя най-много мои песни, най-мъдро и проникновено е Ваня Костова. С Ваня съм работил дълго време, с Тони Димитрова по-малко. Доволен съм и от работата си с Тони, прекрасна моя ученичка. Много бързо направи име, стана популярна, донесе ми радост. Но Ваня Костова си е Ваня Костова.

А от по-младото поколение певци?

С тях работя малко по-трудно, защото съм извън модата, извън орбитата на ежедневните нови течения. Някои от тях ми харесват, но някои от тях не мога да проумея. Възможно ли е да се поднася такова пошло изкуство? Започнах с „Петте сезона“ през 2008 г., беше отчайващо. Те не харесваха това, което им предлагах, пееха нацупени. Страшно е да пееш и да не харесваш това, което изпълняваш. Нонсенс отвсякъде! В един момент аз се превърнах в коректив на техните идеи, те на моите, нещата се получиха. Направихме голям репертоар, потръгна ни. Имаме много концерти заедно, над 500.

Коя е първата ви песен?

Първата ми песен се казва „Балада“. Създадох я, защото нямахме български песни, пеехме предимно чужди от репертоара на „Рики е повери“. Песента е първият ми опит да пиша, получи се. Отидохме в София на Национален конкурс за забавна песен. Качихме се на една сцена с „Щурците“ и други именити групи, бяхме единствените от провинцията. Песента се получи много добре, хората ми я изпяха змейски. В залата избухнаха силни аплодисменти. Водещата Бригита Чолакова обяви наградите, когато стигна до първата каза: „Първа награда отива при Стефан Диомов и група „Тоника““. Аз не бях на себе си. Същата вечер имах произшествие. Парите от наградата, до последната стотинка, похарчих за почерпка. Заспал съм на пейка около катедралния храм „Св. Александър Невски“. На разсъмване дойдоха полицаи, поискаха ми документ за самоличност. Нямах. Бяха готови да ме окошарят, спасиха ме статуетката и грамотата. Това беше моята първа награда. Не харесвам песента, никога не я възстанових. 

Имали ли сте проблеми с текстовете на свои песни преди 10 ноември 1989г.?

Да! Новите музикални произведения задължително минаваха през комисия. В състава й влизаха музиканти и поети. Винаги съм допускан с музиката, но при текстовете се хващаха за някоя дума. В комисията имаше уважавани поети, явявам и в тяхна защита, нищо, че бяха рожба на тоталитарната система. Те търсеха, преди всичко, поетичното начало в текста. Ако е балада, може да има философски текст, но след като е предназначена да забавлява, не е задължително да има такова съдържание.

Изпее ли се добре един текст, песента се превръща в шлагер. „Дилайла“ на Том Джонс има глупав текст, но се възприема лесно, запеваема е. Ето тук се разминавахме с комисията, защото винаги търсеха дълбочина и философия. Понякога се хващаха за дребни неща. Имах една песен, която се казваше „Пролетният земетръс“. Спряха я, напомняла за случило се земетресение. След нея същата съдба сполетя „Обич”. Песента е по текст на Пейо Пантелеев. „Не се сърди, не се сърди, винаги си бил дете голямо“, се пее в нея. Какво е това дете, голямо ли е, малко ли е, питаше комисията. След две години ходене по мъките, комисията я одобри. Имаше сериозен успех.

Има ли нужда в наше време от такава комисия?

За голямо съжаление отговорът е да. Щурите текстове, които ни тровят, нямаше да ги има. В същото време е посегателство върху свободата на словото. Радвам се, че няма комисия, но се ужасявам от песни, които достигат до мен и до децата ми. Излъчват се песни с недопустимо съдържание.

През 1992г. ставате ръководител на оркестър „Бургас“. Участвате и във възстановяването на конкурса „Бургас и морето”. По какъв начин се случи?

Неочаквано получих покана от тогавашния кмет Продан Проданов да възстановя оркестър „Бургас“. Успях да събера хора, използвах някои от бившите си музиканти. Когато оркестърът се стабилизира, поставих си задачата да възстановя конкурса „Бургас и морето“. Спомням си първия концерт, валеше дъжд. Мина първата, втората песен и никакви аплодисменти, а хората държаха чадъри, нямаше как да ръкопляскат. Тогава Тони Димитрова дебютира с песента „Ах морето“. Публиката не я познаваше, взе трета награда. На сцената Тони се смути, не можа да изпее добре песента си, отредено й бе третото място. По-късно песента стана любим шлагер на цяла България.

Конкурсът е уникален. Бургас е единственият морски град домакин на подобен музикален форум. Винаги съм смятал, че „Бургас и морето“ е бургаският конкурс. Когато го обявиха за национален започнаха да се появяват конфликти. Изпълнителите от София не можеха да пеят искрено бургаски песни, не бяха предпочитани от публиката. Имах много неприятности, обвинения в пристрастност. В мафия! Песните ни бяха меки, морски и ухаеха на водорасли. Ето това се харесваше.

Тази година конкурсът бе отложен заради малкото получени песни, коментирайте.

Като човек от кухнята, поздравявам организаторите. По-добре да няма, отколкото да бъдат класирани песни със съмнително качества. Конкурсът е скъп, нека не харчим средствата за слаби песни. Нека „Бургас и морето” да набере сила и да се случи това, което хората очакват от него. Аз имам много награди от този конкурс, вече ми е неудобно да участвам. Последната е за „Полунощ е“ с „Петте сезона“ (2012г.). Тази зима написах няколко хубави песни, можех да участвам, но не го направих, защото смятам че трябва да се дава път на нови имена.

Коя своя награда цените най-много?

Най-много се възрадвах, когато спечелихме „Мелодия на годината“ (1982 г.). В една нощ взехме две награди. Едната песен беше моята „Приятели“. Голяма радост, участваха много силни песни, а ние взехме не една, а две награди. Винаги съм се радвал на отличията, макар че това не е най-важното. Най-голямата награда е да се хареса на публиката, тя да я има за своя. Песента може да се хареса и без да е спечелила награда.

Кметът на Бургас Димитър Николов ви награди наскоро. Каква награда получихте?

Получих плакет за композитор на годината. Това много ме зарадва. Благодаря на кмета Димитър Николов, че ме е забелязал и подкрепя моите проекти.

Традиционната ви фотоизложба е тази сряда. На каква тематика е и какво още да очакваме в близко бъдеще от вас?

Много работи съм подготвил. Троен албум, в който ще поместя 60 от моите песни, избрал съм ги. Написал съм над 400 песни, с избора на първите 40 беше лесно, но с останалите 20 имаше много спорни. Традиционният ми Коледен концерт ще е на 14 декември. Тогава ще бъде представен и албумът. 

Фотоизложбата „Светът в 24 кадъра“ ще се състои в два града. На 1-ви юли в Бургас, на 13-ти в София. Показвам най-добрите си фотоплатна, заснети през годините. Ретроспективна е, правя я, за да разкажа на хората колко е красив света. Моите мигове са от места, които ти спират дъха. Най-големите водопади в света Игуасу, Виктория и Ниагара, ще покажа кадри от Перуанската пустиня и Мачу Пикчу в Андите. Включени са фотографии от Индия, Австралия, Нова Зеландия. Представям 24 фотоплатна. В деня на откриването, пред КЦ „Морско казино“, ще бъде прожектиран филм посветен на мен. Ще има малка програма от 20:30 ч.

Facebook Коментари

Print Friendly, PDF & Email