Томас Гаро: Хубаво е човек да може да се погледне отстрани, да се надсмее над себе си и на всичко, което му се случва

Днес разговаряме с Томас Гаро. Той е на 30 години, ландшафтен архитект и преподавател в ПГСАГ „ Кольо Фичето“ град Бургас. Да бъде учител за него е предизвикателство и привилегия. Възпитаник е на същата гимназия и преподава в него от 6 години. Томас стартира  литературен проект  „Наръчник за оцеляване на младия учител“. Това са поредица от забавни и хумористични разкази, които целят да покажат пред какви трудности и абсурдни ситуации се изправя младият учител. Авторът вече направи представяне на своя наръчник в Бургас, който предизвика истински фурор в социалните мрежи и скоро се очаква да излезе на хартиен носител.

-Как се справяш с „ оцеляването“?

– Сравнително трудно защото образователната система не е много гъвкава. В същото време обаче, за да завладееш децата и да ги приобщиш към училището се налага да бъдеш гъвкав. Най-вече чрез чувството си за хумор гледам да пречупя сериозните неща през тази призма.  Струва ми се архаично, че училището в момента е като „ завод“ и всички трябва да излязат еднакви и в същото време не можем да оценим потенциала на всяко дете.

-Как ти хрумнаха всички тези истории?

-Преди всичко съм преживял много доста забавни и абсурдни моменти с учениците, които си заслужава да бъдат описани.  Самото им описване бе продиктувано  от нещо, което се случи с мой много добър приятел.  Всичко започна на шега, но постепенно започна да се превръща в по-сериозно. В крайна сметка е хубаво човек да може да погледне отстрани и да се надсмее над  себе си и всичко, което му се случва.

Споделяме с вас един от хумористичните разкази на Томас Гаро.

КЛАСЕН

Да си учител е призвание – така съм чувал. Вече пета година съм учител ине се чувствам призван. Тези, които смятат, че да си учител е лесно иприятно и едва ли не изпитваш душевни оргазми от факта, че работиш заблагото и бъдещето на държавата, бих предизвикал да си вземат тритенай-важни предмета за тях и да дойдат да леят знания с менчето, за да видят как детските очи и съзнание попиват всичко така, както салфеткитепопиват изпаренията от уиски в чалга дискотеките. Най-тежкият кръст, който може да носи един учител, е да бъде провъзгласен за класенръководител. На това би завидял и Крал Артур, който със сигурностнямаше да вади меча от скалата. И така още на втората година мезарадваха с така бленуваната от мен новина, че ще ставам класен.

Още помня как на педагогическия съвет (нещо като сектантска сбирка за учители с лек привкус на масонско движение), шефката гордо мепровъзгласи за поредната озарена душа, която ще може да възнесе справедливост и да обгрижва 26 ангели в тийнейджърска възраст. Веднага в съзнанието ми изплуват леките усмивки на колежките, които целяха да ме окуражат. След съвета същите тези стожери на морала изказваха съболезнования към съществото ми по повод поверените ми ученици. От къде да знам, че може би ще тръгвам накръстоносен поход? Някой предупреди ли ме какво да очаквам? Междудругото, нека да успокоя всички, че тези педагогически съвети неприключват с жертвоприношение.

Дойде времето за първия учебен ден. И така, сърцето ми бие силно. Усещам пулса си. Колежките по коридора ме черпят с валериан, глог имента в различни комбинации и се радват все едно ще хапват сьомга, калмари и раци в елитен френски ресторант. Влизам гордо в класната стая. Децата ме чакат. Ами не са точно деца! Това, което видях, спокойно може да се сравни със сцени от хорър филм. В най-добрия случай нещо средно между „Барби в Лешникотрошачката“ и „Рамбо: Първа кръв“.

Бях решен да спечеля вниманието им, въпреки че, по-вероятно, бих взел „Оскар“ за главна мъжка роля. Сядам на бюрото и започвам даанализирам аудиторията. Какво да кажа: пъстра картина. Чувствах се като Фики на курс по английски за ниво С 1. Няколко момичета бяха маскирани като Жокера от „Батман“ и облечени така, сякаш чакат звънеца, за да отидат на дискотека, а часът беше едва около десет сутринта. Бих могъл да ги оприлича на рекламни лица на евтина козметична марка. Видимо не познаваха теорията за цветовете и думата съчетание за тях беше непозната като латинския език. Може да не са лягали, но едва ли им личеше. В другата редица сумтяха на диалект. Крими батки с потници и големи бицаги, които по лична карта бяха на 17, а визуално изглеждаха на 34 години. По средата беше се настанила средната класа. Колкотото и филми да съм гледал, посветени на образователна тематика, винаги е имало по двама или трима зубрачи в класа, които не издържат да получат знания, също както десетокласнички да влязат на участие на Коцето. Искам да успокоя всички, че в този клас нямаше такива деца. Предполагам, че и на Вас вече ви стана по-спокойно. Чувствах се като Упи Голдбърк в „Систър Акт“, но разликата беше, че не сме 92-а, а 2016-а.

След невероятното начало на учебната година дойде време и за вторатапо-тежка битка – събирането на извинителните бележки. Разбира се, кой съм аз да искам бележки за отсъствията. Някакъв си класен ръководител. Комплексар. След редица разправии, последвани от преговори, стигнахме до там да си затварям очите за по една фалшива бележка на месец. И какво мислите стана? Една от хитовите ми ученички, която смяташе училището за място, където може да се гримира и да се види с приятелки на кафе, беше донесла толкова фалшиви бележки от зъболекар, че реално дори и три пъти да сменяха нейните протези и тези на кучето й, пак щяха да станат по-бързо и да не отсъства толкова много. Да не говорим за друга знойна девойка, която ми донесе извинителна бележка от ветеринар. Зачудих се какво ли животно се крие в това тяло и душа, което знаеше единствено два-три текста от песните на Джена. За всичко друго си имаше отговор: „Ми, к’вот такова, господине!“. Еми, к’вот такова!

Дойде време и за първата родителска среща. Бях притеснен все едно съм на защита на дипломна работа. Влизам в стаята и гипс. Всички ме гледат замръзнали. Явно са очаквали жена на зряла възраст, която носи дневника гордо, все едно е наградена с амфората-ритон от панагюрското съкровище. „Добър вечер!“ – казвам, усмихвайки се леко, за да разчупя тягостната обстановка. Мълчание. Без резки движения. Направо няма движения. След петнайсетминутния ми монолог влиза една от колежките. Познайте – родителите живнаха, а тя сравни децата им с Маугли, Петкан и няколко плейтмейтки. Отново отегчение вредиците. Посещава ни и госпожата по български език. Усмихва се и с огромно огорчение споделя, че учениците не могат нито да говорят правилно, нито да се изразяват. Явно се намирам в обор и работя по европейска програма за развитие на селските райони. Третата учителка нахлу, за да изплаче мъката си, че в зоопарка е по-тихо и приятно, отколкото в нейните часове. Дори маймуните се държали по-културно. Всички родители се бяха слегнали с по трийсет сантиметра към столовете. Посетиха ни още няколко даскалици, които тотално сринаха психологически армията на родителите. Те, от своя страна, имах чувството, че ме мислят за Сивия Кардинал, който тихо и подмолно води цялата тази войска от преподавателки. На тяхно място и аз щях да съм в подобно психологическо състояние след като разбраха, че явно в къщите им не се отглеждат хора, а в най-добрия случай едър рогат добитък или ъпдейтнато копие на мис джуки. След това събитие, което се разви безантракт, разбрах, че мога да имам високо кръвно. Честито да ми е! Чудя се даже как някой не излезе от срещата за по-бързо през прозореца – физическите рани ще заздравеят, но нарушенията на психиката над тезихора, не мисля. За последни думи и финал им казах, че въпреки всичко си ги харесвам. То, след това, което чух, взех наистина да ги харесвам. Хора с характер. Умилиха се!

Разбира се, по време на образователния процес, който по-скоро прилича на действието в „Игра на тронове“, се оказа, че явно съм живял в огромна заблуда за света и скромните ми знания, които съм усвоил, не са актуални и днес. В час по рисуване ученичка ми разясни, че златното сечение на Леонардо всъщност се случва по време на бременността. Признавам си, не пожелах да ми показва снимки. Простете ми! До всички, които познават творчеството на художника Рубенс: живеете в заблуда. Истинското име на Рубенс било Руменс. Съжалявам, но не се сдържах и ги пратих да търсят Руменс и приятелите му в 22-ри блок на к-с „Славейков“. Ще им извиня отсъствията, нали съм им класен.

Сещам се, че в часовете по практика разбрах, че храсторезът се ползвал да сереже бетон. Кой би предположил, името заблуждава явно. Чак сега ми стана ясно защо група пенсионерки обикалят строителни обекти и чупят от арматурата. Бъркали си чая с нея женичките. Що пък не. Нека сме малко екстравагантни. Сещам се и за друг култов случай. Участваме в конкурс и печелим две призови места. Всички плачат от умиление, дори и лелката на входа ничака с менче да подлее вода. Великолепната четворка – аз и трима ученици – две девойки и младеж, ще ходим в София да си получим наградите. Качваме се в автобуса и младежа, който е едър за две седалки, се сгъва на хармоника и ми казва: „Сядай, не искам да сапритесняяш!“. Само ако знаеше колко много неща ме притесняват. Както и да е. Купих курабии да хапнем по пътя. Раздавам ги и същиятпита: „Господинка, какви са тия погребални сладки?“. Позачудих се откое да се впечатля повече – от избора на умалителна дума, която служи за обръщение към мен, или от факта, че явно в тяхното семейство имат древен ритуал, датиращ от хилядолетия да хапват курабии по тъжни поводи. Пристигаме и влизаме в хотела. Дават ни магнитните картите за стаите и се качваме. Само през първите пет минути стаята ни заприлича на долнопробен бардак, където са живели двама похитители: имах чувството, че спецчастите щяха да влязат, за да изкарат пленниците, които крием в банята. Прозорците не се отваряха, но моят човек успя да отвори нашия. Най-вероятно и досега се чудят как да го затворят. Нашият може да е рода на Астор. Нека не забравям, че като видях калцуна, закачен на противопожарната система и възвишената усмивка на възпитаника ми, сякаш току-що е отключил бонус нивото на Супер Марио, ми дойде да пропуша от нерви. Следобед излизаме да се разходим и младежът ми казва: „Вземи ми магнитната картата, защото вътре ми е закуската“. Ма,разбира се, вътре освен закуската му пазят и масата с два стола, диван, кресло и мийка, за да си умий ръцете. Преглъщам. Срещаме се с момичетата и те ни питат: „Вие ток имате ли?“. Е, не, не може да ми се случва точно на мен. Те, милите, не пробвали да сложат картата, а направо решили почти да изкъртят машинката. Сигурно е по-лесният вариант. Респект! Помислих си, защо ли не остана да работя в този хотел. Само за ден успях да намеря пропуските в противопожарната им система, отворих неотвторяем прозорец, разбрах къде крият закуската и пуснах тока в една от стаите.

Ненадейно изминаха двете години и тяхното завършване настъпи. След всичко преживяно със сигурност останах обогатен. Спокойно мога да бъда жури на всякакви конкурси, които са изпълнени с козметични корекции, силикон и благородни каузи като това да даряваш добро, да красиш Земята и да правиш реклама на книгите на Пауло Куелю. Вече и по дискотеките ми е по-спокойно. Ако случайно някоя компания се сбие, си въобразявам, че някой вдига ръка, за да отговори за четворка за срока.

Говоря много диалекти и езици, чета по устни и разбирам всякакви нечленоразделни звуци. Тъмнината не ме притеснява, защото се оказа, че съм Саурон. Милите хобити, какво ли не направиха, за да завършат срока с три. Обаче си ги заобичах. И те се промениха, вече ядяха с вилица и нож. Поздравяваха, пиеха само на посочените за това места. Някои дори успяха. Успяха във всичко това да съхранят себе си, въпреки цялата простотия около тях. Именно заради такива моменти си заслужава всичко! Благодаря, хубав ден и на Вас!

Facebook Коментари

Print Friendly, PDF & Email