От книжарница до фабрика – с предприемчивост и честен труд на фамилия Велчеви
Бургас трябва да се гордее, че именно тук през далечната 1925 година за първи път в страната и на Балканите се открива моливна фабрика „Девеко“ – плод на инициативността на Димитър Велчев и неговите синове. Производството ù се налага на международните пазари и конкурира производители с традиции като Германия и Чехия.
От книжарница до фабрика
Димитър Велчев е един от първите книжари в Бургас. Неговият магазин се е намирал на ул. „Александровска“ 18 в красива двуетажна къща, проектирана от Рикардо Тоскани. Истинско богатство и разнообразие от стоки можело да се открие там – от моливи и боички до пиана и мебели, книги, списания, детски играчки, люлки, спортни артикули, бижутерия, канцеларски и ученически пособия. Имало и офталмологичен апарат, на който специалист измервал диоптъра на очите и предлага очила с различни видове лещи. Стоките били на достъпни цени.
Димитър Велчев имал връзки с германски доставчици на оптика и канцеларски стоки и това породило желанието след завършване на Търговската гимназия, тримата му сина да продължат образованието си в Германия. Велчо завършва в Нюрберг икономика, Петър – машинно инженерство в Хановер, а Иван – оптика в Йена, където специализира в заводите Цайс. Докато учат в Германия тримата братя виждат как тя с бързи темпове се индустриализира. Това поражда идея да направят нещо и в Бургас. През една ваканция синовете споделят с баща си своите планове да открият фабрика за моливи. Димитър Велчев е вече на 54 години, но търговският нюх му подсказва, че това е едно перспективно начинание и той дава благословията си. Всичките си спестени пари и оборотния капитал на книжарницата са за реализация на идеята.
Започват основни проучвания в Дирекция на статистиката за броя на училищата и учениците в България, за степента на грамотност на населението. Всичко е свързано с много вълнения, труд, безсънни нощи и средства. Започват да правят планове, изчисления, търсят терен за строеж. Мястото е намерено в края на града, срещу най-старите бургаски гробища (сега там се намира Новата поща, а до нея са запазени част от постройките, принадлежали на фабриката). Купуват 3 800 дка. И така, с цел да открият фабрика за производство на моливи, през 1924 г. книжарят Димитър Велчев и търговецът Вълко Вълков създават събирателно дружество „Димитър Велчев и сие“, което по-късно пререгистрират в акционерно. Същата година е направена и първата копка.
През 1925 год. започва дейност първата българска и на Балканите моливна фабрика, носеща името „Девеко“, оборудвана с 22 машини и мотор с мощност 20 к.с. Началото е сложено и на пазара излизат с новата българска марка черни и химически моливи. Постепенно производството се разраства и през 1928 г. са направени нововъведения: построена е пещ за печене на графита, нова сушилня за сушене на дървото, необходима за моливите, закупува се нов мотор с повишена мощност на 65 к.с. Започва и производство на перодръжки. В края на 1928 г. в предприятието има 32 работника, а тримата братя работят в екип. Най-големият Велчо Велчев е икономически директор. За производствения процес и техническата поддръжка на машините се грижи Петър Велчев, който непрекъснато внедрява нови собствени рационализации. За търговията и пласмента отговаря Иван Велчев. Към фирмата по-късно се присъединява и съпругът на сестра им Лилия, инженер-химик Коста Матеев.
С всяка измината година фабриката увеличава и разнообразява своето производство, печалбата се влага в закупуване на нови модерни машини. През 30-те години „Девеко“ дръзва да стъпи на световния пазар като участва в международен панаир в Тел Авив.
За да бъдат конкурентоспособни на международните пазари на бургаските производители им трябва качествена дървесина. Липата и тополата като изходен материал не задоволяват изискванията. По този причина Петър заминава за Сан Франциско – Америка и сключва дългосрочен договор за доставка на скъпо и качествено кедрово дърво.
Следващите години започва производството на всички видове моливи, асортиментът от продукти се разширява: моливи за рисуване в 12 цвята, пастели, черен и цветен графит, четки, пластелин, водни бои, всички видове тебешири, червен восък, различни видове креда, лепила, перомоливи, острилки, кабърчета… фабриката става през 1937 год. придворен доставчик на царския двор и е удостоена със златен медал лично от Н. В. Цар Борис III. Производителят получава големи поръчки от Лондон, Амстердам, Осло, Хавана, Йоханесбург. Продукцията на „Девеко“ се изнася още в Турция, Египет, Сирия. Съвсем нормално било Димитър Велчев да добие име на индустриалец от европейска класа. През 1937 год. царят го награждава с кавалерски кръст на Орден „Св. Александър“.
През 1938 год. се доставят модерни машини за производство на ленти за пишещи машини и няколко вида цветни индига. През 1941 год. въпреки войната собствениците построяват нова, модерна сграда и закупуват нови инсталации и машини. Във фабриката вече работят 150 работника, а обслужването става от един главен счетоводител, касиер, домакин, пласьор на готовата продукция и главен майстор. Синовете работят наравно с другите, но за тях няма почивка и работно време. Виждайки трудолюбието на своите деца, възрастният вече Димитър Велчев се оттегля от ръководството на фабриката с думите:
От днес аз оставам само като наблюдател и съветник. Ще посещавам понякога фабриката, ще се радвам на плодовете на моя и на децата ми труд. С големите успехи, които постигнахме, аз ще забравя грижите, неприятностите, ограниченията във всяко едно отношение.
Собствениците на фабриката се грижат за своите работници. През есента на всички раздават по 2 тона дървени отпадъци за горене, за Коледа начисляват 13-та и 14-та заплата. Всяка година сиропиталищата и училищата получават като подарък боички и моливи. Суми са дарявани на Общината и на църквите в Бургас.
През 1943 год. братята сключват договор с турското правителство и започват строеж на филиал на моливна фабрика в Истанбул. Развоят на Втората световна война и последвалите ги събития през 1944 г. осуетяват това начинание. Постепенно нещата се променят. През 1947 год. фабрика „Девеко“ се национализира и по-късно преименувана в „Хемус“.
Петър Велчев
Интересна е съдбата на втория син на Димитър Велчев – Петър, който е неразривно свързан с просперитета на фабрика „Девеко“. Роден на 2 февруари 1902 год. в Бургас, от малък проявява наклонности към техниката. Като ученик сам тайно строи лодка с двигател в един от хангарите на пристанището. Баща му го проследява и така открива неговата страст съм моторите. Завършва Търговската гимназия, а по-късно в Хановер учи машинно инженерство. По време на зимната ваканция в края на 1928 и началото на 1929 г. той е свидетел на замръзването на морето. Вижда трагичното положение на населението в Несебър. Градът е откъснат от сушата и скован от леда. Месеци наред хората са без храна, вода, лекарства и дърва за огрев. Особено страдали децата и възрастните хора. Младият Велчев известява свои приятели състуденти от Швеция да се свържат с представители на Червения кръст за оказване на хуманитарна помощ за бедстващото население.
Два месеца е преводач на шведските представители. Заради благотворителната акция, която той организира, в Бургас пристига специален пратеник на шведският крал Густав Шести да му връчи медал за успешно приключилата акция. Несебърлии не забравят доброто дело и през 2008 год. Петър Велчев посмъртно е обявен за почетен гражданин на Несебър.
След отличното си дипломиране като инженер, той започва работа в новосъздадената фабрика „Девеко“. През 1929 год. негов добър приятел Панайот Георгиев (параходен агент в Бургас) го запознава с братовчедка си Ана Стефанова Попова, дъщеря на виден лекар акушер от Варна. Бащата д-р Стефан Попов е завършил със златен медал медицина в Монпелие, Франция. Той е първият лекар с тази специалност във Варна, издал е няколко научни труда за лековитостта на морската вода, за йодните пари и водораслите. Ана е завършила френски колеж в Русе. През 1930 год. Ана и Петър се женят и устройват в Бургас.
Раждат им се две дъщери Стефка – Муца (1936 г.) и Мария (1940 г.). Освен трудолюбив до степен работохолик, Петър Велчев е възпитан в християнските ценности: да бъде милостив и да помага на хората.
Никога не отказва парична помощ на нуждаещи се. Изключително енергичен човек той работи във фабриката от ранни зори, а се е прибира късно вечер. Работният му ден продължавал 12–14 часа. Често пътува в чужбина за уреждане на нови договори или за купуване на суровини и машини. В някои от странстванията му до Германия го е придружавала съпругата му Ана. За служебните си пътувания из страната Петър Велчев купува кола „Студебейкър“. Единствените му развлечения са да се съберат в къщи с приятели. Със семейството си живее под наем в продължение на 40 години в къщата на търговеца Боян Баев на ул. „Възраждане“ 24. Всичките си пари влага във фабриката. Пословичен бил с честността и коректността си. За да плати навреме заплатите на своите работници взема от накитите на жена си, подарък от баща ù, две златни дубли – пендолири (златна монета тежаща около 40 грама, 22 карата ) и ги обменя в банката.
Петко Чорбаджиев и Петър Велчев са едни от инициаторите за спасяване на бургаските евреи през март 1943 год. Аврам Асса е председател на еврейската общност в Бургас и в ръцете му попаднала телеграмата, в която е наредено кога да започне депортацията на евреите. Асса задейства всичките си контакти, които има с хора от властта, за да спре намерението на правителството. Обърнал се и към приятели в Бургас. Тук веднага се събират Петко Росен – адвокат, бивш депутат и писател, Петър Велчев, Росен Чорбаджиев, Панайот Георгиев – параходен агент, Меню Владков – индустриалец, Жени Патева и д-р Теодоси Болгуров, за да решат какво да правят. Същата вечер адвокат Росен Чорбаджиев и Петър Велчев заминават спешно за София за среща с Цар Борис III. Връчват декларация, подписана от видните граждани. След няколко дни, под натиска и на други обществени организации в страната, се получава заповед за отмяна депортирането на евреите.
Петър Велчев изпитва на собствен гръб разрушителната българска съдба. Само за един ден при национализацията на 17 декември 1947 год. губи всичко. Представители на новата отечественофронтовска власт го посрещат във фабриката и му съобщават, че тя вече е държавна, да предаде доброволно ключовете на касата, складовете и помещенията. Велчев си тръгва само с парите в портфейла. Новите собственици на фабриката имат нужда от специалисти и го оставят на работа със заплата. Директор на предприятието става бивш работник. Петър Велчев продължава да работи така, както е работил преди – всеотдайно. Прави няколко рационализации, които са патентовани и внедрени в производството в България, Чехия, Югославия. На първо място фигурира името на отговорен партиен другар, но всички знаят кой е истинският рационализатор.
До 1950 година Петър Велчев работи като технически ръководител. После го уволняват и той търси начин за препитание. Предприемчивият мъж започва да прави стъкла за часовници в двора на бащината си къща, за да издържа семейството си. По-късно е назначен като бояджия към „Монтажен район – Бургас“. Заедно с жена си Ана боядисват с компресор железните стълбове с високо напрежение от езерото Вая до Слънчев бряг – трудна и уморителна работа.
През 1963 г., по покана на братовчед си Владимир Велчев, заминава за Америка, след като роднините му плащат на държавата парична гаранция. Тогава Петър Велчев се среща с бившите си търговски партньори, снабдявали фабрика „Девеко“ с кедрово дърво. Иска да узнае какво е станало с последния кораб, който така и не е доплавал до България в размирната 1944 год. Няма следа и от парите, които е платил за този товар. Пет месеца той пребивава в Америка. Изкушението да остане в другия свят е голямо, но се завръща. Оттам донася шлайф машина, шприцове, компресори и решава да направи работилница за боядисване на автомобили. Предприемчивият дух не може да стои бездеен. В к-с „Изгрев“ той открива работилница, в която започва да боядисва и поправя автомобили „Москвич“, „Рено“ и „Волво“. От видяното в Америка изобретява машина за нанасяне на боя на осева линия по шосетата, до тогава това се е правело ръчно.
След три инфаркта Петър Велчев умира през 1969 год.
Автор: Соня Кехлибарева
