Какво знаем за бургаските будители?

На 1 ноември – Деня на народните будители, Регионална библиотека „Пейо Яворов“ посвещава електронното издание „Будители от бургаския край“, запознавайки ни с личности от миналото, оставили своя уникален отпечатък в развитието на обществения и културния живот на Бургас, вълнуващи с примера си, незабравими чрез делата си. Имена, които всеки бургазлия трябва да знае и помни!

ГЕОРГИ ДЖЕЛЕБОВ Георги Стоянов Джелебов, този сравнително малко изтъкван възрожденец и просветител, изиграва ключова роля за утвърждаване на българщината през втората половина на XIX в. в целия Бургаски регион.
Роден е през 1810 г. в странджанското село Гьоктепе (дн. Звездец) и произхожда от родолюбиво джелепско семейство /търгували с добитък/. Баща му Стоян Джелепинът е един от първите и най-богати селяни, но е слабограмотен и мечтае сина му Георги да се изучи. Георги Стоянов посещава гръцко килийно училище. След това продължава образованието си в Малък Самоков (днес в Турция), за да усъвършенства гръцката граматика. Завършва успешно училище и се завръща в родното си село. Съселяните му го назначават за даскал, за да учи децата им на гръцки език.
Георги Стоянов е първият български учител в този край. По молба на селяните от Гьоктепе созополският гръцки владика ръкополага Георги Стоянов за свещеник на селото. Той приема свещеническото си поприще като мисия и скоро спечелва обичта и привързаността на енориашите. През 1834 г. созополските първенци искат от владиката Прокопий да премести младия свещеник в техния град и още същата година поп Георги отива със семейството си в Созопол. Повишен е в длъжност протойерей (старши свещеник), а след време става архиерейски наместник.
В годините 1860 – 1870 г., когато българският църковен въпрос е в разгара си, съдбата отрежда поп Георги за водач, който следи борбата и като прозорлив, буден и умен човек, търси повод да отхвърли омразното гръцко духовенство.
Поводът да пристъпи към истинското си призвание е груба публична обида от новия гръцки владика Неофит – човек с разпуснат нрав и омраза към българите. По това време в Бургас вече има значителен брой българско население с оформено национално съзнание. Поп Георги е известен на първенците в града като деен българин и изявен патриот. След конфликта с гръцкия владика той напуска митрополията и отива да заеме свещеническа длъжност в Айтос. На път за Айтос поп Георги се среща в Бургас с първенците на града и е поканен от тях да стане свещеник тук.
Заставайки начело на борбата за самостоятелна българска църква и просвета в целия Бургаски край, поп Георги непрекъснато обикаля селата и убеждава българските селяни да не признават вече гръцкото духовенство. Той им помага до отворят български училища, в които да преподават антифанариотски настроени български учители и свещеници и да прогонят предишните, които поддържат гръцката
патриаршия.
Успоредно с упоритата работа за утвърждаване на българщината в целия Бургаски край поп Георги поема инициативата за откриване на българска църква и училище в Бургас. След първото честване на празника на Кирил и Методий през 1868 г. големият родолюбец преотстъпва собствената си дървена къща, въпреки че има 8 деца, за да се приспособи за българска църква и училище, които да носят името на двамата братя. Къщата се намира близо до мястото, където е днешната катедрала със същото име. До пролетта на следващата година вече е приготвена една стая за църква, а тясното коридорче е
обособено като училище. Научавайки за това, гръцките фанариоти използват всякакви средства да злепоставят и унищожат морално и физически поп Георги. Непрекъснато го клеветят пред турските власти. Опитват се да го подкупят, но безуспешно. След мъчителното преодоляване на множество трудности, пречки и неволи, на Великден (20 април 1869 г.) е получена така дългоочакваната благословия за откриването им. Същият ден е отслужена и първата българска църковна служба в Бургас, а не след дълго е открито и първото българско училище в града. Само година по-късно, на 26 февруари 1870 г., излиза ферманът за самостоятелна Българска екзархия.
Едва след Освобождението на България, през 1894 г. на общоградско събрание се решава на мястото на малката църква да се построи нов голям храм. Неуморимият и непреклонен защитник на българщината
поп Георги Стоянов издъхва на 5 септември 1876 г. в ръцете на най-малкия си син.

БОЯН КЕРЕМИДЧИЕВ През 1869 г.. е освещаването на първата българска църква в Бургас „Св.Св. Кирил и Методий“. Към нея българската църковно – училищна община открива и начално училище. Става дума за
една малка дъсчена постройка на днешния площад „Св.св. Кирил и
Методий“ с една стая за църква и тъмно тясно салонче към нея – за българско училище. За учител в това първо българско общинско училище е поканен и условен Боян Петров Керемидчиев. С красива брада, смолиста къдрава коса и светнал поглед пред първите български ученици в Бургас застава двадесет и две годишния млад мъж от Ямбол. Изборът не е направен случайно: Боян е пламенен родолюбец, завършил е Старозагорското класно училище. Първите му стъпки като учител в Бургас започват с големи трудности по привличането на ученици. В началото той успява да привлече само трима ученика – абаджийски чирачета. Сред първите ученици са и трите най-малки деца на многолюдната челяд на поп Георги – Янко, Господинка и Левчо. До края на учебната година се записват още десетина ученици от околните села и деца на българи в Бургас, женени за гъркини. На първия годишен изпит през май 1869 година се явяват общо 15 ученици – българчета, синове и дъщери на бакали, занаятчии и рибари. Това при тогавашните условия може да се счита за успех на българското учебно дело в града.
Българското училище в Бургас се развива трудно. Вероятно злобата на фанариотите е била голяма, липсвали са училищни помагала на български език, трудно е било да се живее с минималната заплата на учител, която се получава нередовно. През 1873 година става учител в Омуртаг. След Освобождението е мирови съдия в Айтос. Към края на 80-те години Боян Керемедчиев се завръща в Ямбол. Работи като като просбописец и помощник-адвокат. От месец Септември 1889 година до месец Април 1892 година е кмет на град Ямбол. Ръководеният от него общински съвет си поставя задача да премахне водните бентове по река Тунджа, за да се ограничат наводненията. Поради разногласия с централната власт, намеренията остават неизпълнени. Съветът преждевременно е разтурен и е назначена Тричленна комисия с председател Юрдан Карагьозов. Боян Керемедчиев работи като адвокат. Умира на 11 февруари 1906 година в Ямбол.

ПОП САВА КАТРАФИЛОВ Сава Катрафилов е роден през 1836 г. в гр. Елена. Завършва първото класно училище в България, известно като еленската Даскалоливница. Продължава образованието си в Болградската духовна семинария. След завръщането си от Русия се посвещава на учителстване. Работи като учител в с. Тюдовци, Търновско, Меричлери, Чирпанско, Търговище, Разград, Шумен, Малко Търново, Асеновград и Бургас. В Търговище се жени за Стоянка Калева Титкова. През 1863 и 1865г. се раждат двамата му синове Калчо и Горан. Така към трудностите в личния му живот се прибавят и грижите по издръжката на четиричленното семейство.
В Бургас е известен като втория български учител в града. Назначен е през есента на 1873 г. Повече го вълнува обаче подготовката на бъдещото въстание и тъй като влиза в конфликт с тогавашното църковно и училищно настоятелство напуска преди края на учебната година. Обикаля странджанските села. През 1875 г. се отдава само на революционна дейност и преминава в Румъния. Събира малка чета и с нея се присъединява към четата на Христо Ботев. Член на щаба. При стъпването на родна земя поп Сава Катрафилов произнася клетвата на четата. Проявява голяма храброст в сраженията. Ранен е тежко в боя при рида Милин камък на 18 май 1876 г. Вероятно е доубит от турците.

СТОЯН ШИВАЧЕВ В периода преди Освобождението ни от турско робство и в първите години след това в Малкотърновския край и в Бургас става известно името на и патриотичното дело на Стоян Петков Шивачев – една крупна възрожденска личност с разнообразни интереси и прояви, известен като просветител, революционер, изследовател на Странджа и Източна Тракия, първи журналист в Бургаски регион.
Стоян Шивачев е роден около 1854 г. в Малко Търново. Учи в началното училище в родния си град, прогимназия – в Лозенград и гимназия – в Одрин. След завършване на образованието си той постъпва като първи български учител през учебната 1868 – 1869 г. в странджанското село Граматиково. Тук заедно с пряката си учителска работа той се заема и със събирателна и проучвателна дейност на фолклора в Странджанския край, пише първите си дописки във възрожденския печат. През 1873 – 1874 г. е назначен за учител в родния си град. Там става член на местния революционен комитет и работи в тясна връзка с пламенния революционен деец по това време в Странджа Продан Сербезов от Чирпан, сподвижник на Левски. Сербезов по това време е учител в с. Дерекьой (днес в Турция).
Революционната си дейност Стоян Шивачев продължава и като учител в Бургас, като тук работи с друг виден революционер – Сава Катрафилов от Елена, учител по това време в с. Пирне, Айтоско. В Бургас той разгръща педагогическите си възможности, като пристъпва и към реформаторска дейност – внася светски характер на
обучението и премахва училищните такси, с което броят на учениците нараства значително.
При освобождението на Бургас на 6 февруари 1878 г. Стоян Шивачев е сред посрещачите на руските войни – освободители, начело с полковник Лермонтов и ги приветства с благодарствено слово на руски език. Избран е за първи секретар на освободената Бургаска община. Общественополитическата и трудовата му дейност като адвокат продължава до края на живота му.
Заедно с преките си служебни задължения Стоян Шивачев не прекъсва и своята разнообразна, научноизследователска и преводаческа дейност. Голяма част от събраните от него народни умотворения от Странджа намират място в сборниците за народни
умотворения, издавани от МНП. Пише обемист ръкопис за Малко Търново, който Георги Попаянов използва за книгата си „Малко Търново и неговата покрайнина“, издадена през 1939г. Събира ценни материали за Източна Тракия в историческо, етнографско, стопанско отношение, останали в ръкопис.
Прави преводи в областта на юриспруденцията от турски, гръцки и латински език. Пише дописки по редица актуални въпроси за Бургаския регион.
По време на Балканската война (1912 – 1913), когато Одрин е в български ръце, Стоян Шивачев е назначен от българското царско правителство като шарже д’афер (длъжност за специални поръчки) при българското генералгубернаторство с командир ген.-лейтенант Георги Вазов. Той е на тази служба, когато започва Междусъюзническата война (1913) и като по чудо остава жив.
През 1914 г. Стоян Шивачев работи като адвокат в Беломорска Тракия, която тогава е все още българска. Тук той се занимава с прехвърляне и ликвидиране на имоти на изселващите се богати гърци. След едно идване в Бургас при семейството си и при връщането обратно някъде около Димотика през есента на 1914 г. Стоян Шивачев безследно
изчезва при неизяснени обстоятелства. Смъртта му остава тайна и до днес.

МИТРОПОЛИТ СИМЕОН Той е роден със светско име Одисей Попниколов в град Бургас през 1840 година. Произхожда от стар български род от село Факия. Негов по-голям брат е първият кмет на Бургас след Освобождението Нико Попов. По мъжка линия се родее с фамилията на Стефан Караджа, а по женска – с българо – албански род от Арбанаси до Велико Търново. Началното си образование Одисей получава в гръцкото училище в града, тъй като българско не съществува. През 1856 г. той постъпва в патриаршеското богословско училище на остров Халки. Тук под влияние на съучениците му у него се пробужда българското му самосъзнание. След завършване на богословското си образование през 1863 г. приема името Симеон в Атон, когато се замонашва.
През 1870 г. той приема духовен сан и става протосингел на Видинския митрополит Антим. След избирането на Антим за български екзарх той отива с него в Цариград, където става екзархийски протосингел. На 21 август 1872 г. е избран и ръкоположен за митрополит на Варненска и Преславска епархия. Митрополит Симеон възглавява своята епархия в продължение на 65 години (1872 – 1937) – случай без прецедент в целия православен свят. Той строи катедралата във Варна (1880 – 1919) и множество храмове. При идването му в епархията през 1872 г. е имало 62 храма и 6 параклиса. До кончината му са построени нови 137 храма и 35 параклиса, общо 173. инициатор е за издаването на „Църковен вестник“ (от 1900 г.) и за синодалния превод на Библията (1925 г.), стои и в основата на развитието на духовното образование в България. Допринася много за духовното развитие на народа и утвърждаването на православната вяра. Постоянен член на Светия синод (1874 –
1913) и негов председател (1888, 1902 – 1905). Участва в уреждане на църковната организация в Княжество България и реформирането на Екзархийския устав. Подпредседател на Учредителното народно
събрание през 1879 година, като част от групата на 12 консерватори, които отказват да подпишат Търновската конституция. Народен представител е в няколко парламента. Превежда от гръцки език редица извори за българската история като посланията на св. Климент Римски, посланието на Цариградския патриарх св. Фотий до българския княз Борис I, писмата на блажения Теофилакт Охридски, архиепископ български (1938) и др. От 1881 г. e дописен член, от 1884 г.
редовен член на Българското книжовно дружество, а от 1929 г.
почетен член на Българската академия на науките. Умира на 23
октомври 1937 г. във Варна, където е и погребан.

АННА БОЗВЕЛИЕВА Малко известно сред съвременните бургазлии е името на Анна Серафимова Бозвелиева – жената, наградена лично от НЦВ цар Борис III с Дамски кръст II степен за граждански заслуги и 27-годишна дейност в областта на професионалното образование.
Анна Серафимова Бозвелиева е родена през 1864 г. в гр. Казанлък. Завършва Стопанско училище в София. През 1898г. пристига в Бургас и още същата година открива частно женско професионално училище „Княгиня Евдокия“, в което едновременно е и учител, и директор.
Заедно с професията си на учител тя развива и голяма благотворителна дейност. Основател е на безплатните ученически трапезарии при благотворително дружество „Добрият самарянин“ в Бургас. По случай 25-годишния му юбилей Анна Бозвелиева е обявена за негов почетен член. Повече от 20 години участва в комисията по набиране и раздаване на помощи на бедните към женското дружество „Милосърдие“. Редовен член е и на женското дружество
„Самосъзнание“. Тя е негов делегат на женския конгрес в София. Особено голяма дейност Анна Бозвелиева развива при строителството на сиропиталището на дружество „Милосърдие“ и на безплатната ученическа трапезария със средствата на покойните благодетели Ганка и Иван х.Петрови. Заедно със своите ученички от стопанското училище „Княгиня Евдокия“ Анна Бозвелиева подготвя литературни
вечеринки и изложби на ръкоделия, изработени от възпитаничките й. Получените средства от тези изяви са за подпомагане на бедни опълченци и ученички, за закупуване на продукти за безплатните ученически трапезарии.
На Лондонското изложение през 1906 г. Анна Бозвелиева получава златен медал за показаните от нея ръкоделия и модели в ръчното изкуство. НЦВ Елеонора я награждава с диамантена брошка за заслуги по време на войните. Освен горните награди НЦВ царица Елеонора подарява на Анна Бозвелиева портрета си, който е собственоръчно подписан, а НЦВ Фердинанд I – детския портрет на НЦВ княгиня Евдокия.

АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ КОДЖАКАФАЛИЯТА Да си „будител“ се подразбира да си събудил в себе си стремежа към добро и към нравствена чистота, необходимостта да даваш, да обичаш и да служиш на ближните си. Това ни показва със своя скромен живот и благородство необикновеният дарител Александър Георгиев Коджакафалията, превърнал се за нас в символ на хуманност и човеколюбие.
Роден е около 1930г. в бургаското село Дюлгерлий (дн. Зидарово) като единствен син в сем. на Георги и Куна Георгиеви. Ранната смърт на бащата и повторното задомяване на майката стават причина едва 10-годишен Александър сам да поеме грижата за своето препитание.
Заедно с братовчед си Янчо Добрев започва работа като прислужник при свои роднини в Созопол. Няколко години покъсно, юношите идват в Бургас и стават шивачи, а после калфи при Андон Домусчиев – бакалин и кръчмар и първи братовчед на Александър.
Само след 2-3 години двамата младежи наемат една малка постройка и отварят свой собствен дюкян-бакалия на мястото на сегашната църква „Успение Богородично“ до дн. Търговска гимназия. По-късно надстрояват и втори етаж като хотел под името „Румелия“. В него отсядат търговци от вътрешността на страната, държавни чиновници, селяни. В ония години, времето на Кримската война, броят на плавателните съдове, акостирали на бургаския бряг става
все по-голям, а това съживява търговската дейност. Бакалницата на двамата съдружници е била най-евтината, удобна и предпочитана от чуждите моряци за снабдяването с хранителни продукти, напитки, тютюн, бои, масла и др. необходими стоки. Постепенно работата се разраства, магазините стават 2, после 3, после 5 и Коджакафалията се
замогва. Предвидливо закупува земи в покрайнините на града и землището на родното си село, започва търговия със зърнени храни, включва се и в строителството. Така, на преклонна възраст той притежава построени от него 8 дюкяна с жилища над тях, 5 стопански сгради с обща площ 220 кв.м. и много ниви.
Общуването със съгражданите в разноликия Бургас развива умението му да говори на гръцки, турски, а от контактите си с чужденците надареният със схватлив ум Александър Георгиев научава отчасти английски и френски език. В края на живота си използва още руски и арменски език. Да говорят с него често идвали френският и
английският консул в Бургас, които не скривали възхитата си от природната му надареност. Дарен с феноменална памет, той помни в подробности всяка сделка, оборотите и печалбите от дюкяните и лично плаща заплатата на всеки о 150-те си калфи и чираци. Будният и находчив ум на Ал.Георгиев, умението му да води сметките безпогрешно, без дори да си записва, стават причина той да получи
прозвището Коджакафалията, т. е „голяма, умна глава“, с което е известен и до днес. Наред с търговския си нюх и находчивост, Коджакафалията проявява и завидна нравственост и честност. Спечелил си е известност като човек на точното тегло, на хубавата и чиста стока. Пословична е била и неговата скромност.
А благодетелната дейност на Александър Георгиев се знае от всеки бургазлия, неговото име е станало нарицателно в това отношение. През 1909г. прави първото си завещание, с което предоставя безвъзмездно дворни места на около 400 бездомни семейства – предимно бежанци от Тракия и Македония. Освен това само за улици, площади и др. обществени нужди отстъпил на общината даром около
80 000 кв.м. Така в северозападната част на града се обособява цял квартал, наречен „Коджакафалийската махала“. Със завещателен акт от 20 юли 1911 г. той оставил половината от имота си, който притежавал на Дома за стари хора и на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в Бургас, както и на българската болница „Евлоги Георгиев“ в Цариград. Следват дарения за българската църква и българското
училище в родното му село, за женското дружество „Милосърдие“, за община Бургас за строителството на нова църква и читалище, както и за отделни лица. Всичките завещани от Александър Георгиев имоти – ниви, дюкяни, хамбари към днешно време се оценяват на около 25 млн. лв.
Посланието, което ни оставя тази светла личност обаче няма само материални измерения. Между сухите редове на неговите завещания личи един необикновено великодушен и благ характер и голямо сърце, изпълнено с грижа за ближните, бедните и нещастните. В завещанието си той е изразил желанието си да се раздават след смъртта му всяка година по Коледа и Великден около 40 000 лв. а бедните бургазлии, без разлика на тяхната народност и религия. За
своите калфи и чираци той не е “господар“, а приятел, настойник и съветник. Негов маниер на работа е най-способните и трудолюбиви от тях да прави свои съдружници.
И неслучайно те са го наричали „бай Александър“ или просто „дядо Александър“. „Съвършен нравствен образ, необикновен дух“ – така го вижда биографът му даскал Панайот Павлов, който, докосвайки се до личността на Коджакафалията имал чувството, че се докосва до нещо „свято и възвишено“. Тези негови думи само потвърждават великата истина, че да дава даром може само богатият – богатият със знание, любов и добродетели.

ЖЕНИ БОЖИЛОВА-ПАТЕВА Учителка, журналистка, редакторка и сътрудничка на вестници и списания, опитен дипломат, ангажиран борец за пълноценната реализация на жените, организаторка на благотворителни прояви, авторка на оригинални и преводни творби , общественичка и гражданка – това са щрихи от богатата на събития творческа биография на Жени Патева.
Дженда Божилова, известна като Жени Божилова-Патева, е родена на 18 ноември 1876 г. в с. Градец, Котелско. Основното си образование получава в Сливен. След това завършва Педагогическата гимназия в Шумен и на 18 години става учителка. От учебната 1894 – 1895 г. тя е учителка в Карнобат. Заради нескритите си политически симпатии към зараждащото се социалистическо движение от 1896 г. е преместена в Девическото училище в Разград, където работи в продължение на 2 години.
Раздялата с обичаната професия идва внезапно и е резултат от промените в личния живот. През 1897 г. се омъжва за д-р Иван
Георгиев Патев, също учител, човек с широки възгледи, а по-късно
и известен бургаски адвокат. Тя от скоро е омъжена, а на 18 декември 1898 г. Народното събрание гласува закон, който забранява на омъжените учителки да упражняват професията си. На мястото на учителката Дженда Божилова-Патева се появява общественичката. Тя пише „Отворено писмо до всички учителки в Княжеството“, с което призовава да се отмени дискриминационния закон.
В Бургас сем. Патеви се установява през 1900 г. Жаждата за знания и самоусъвършенстване на Жени Патева я отвежда в чужбина. В продължение на 3 години тя следва литература и история в Берлин, Йена и Париж. Научава френски, немски и руски език. След завръщането си в Бургас тя започва активна дейност за защита правата на жените. От 1901 г. изнася сказки за женския спомагателен съюз „Милосърдие“, основан през 1899 г. През 1903г. става негова председателка. Заедно с група жени от Бургас Жени Патева създава „Женска образователна група“, която през 1905 г. се оформя като женско просветно и благотворително дружество „Самосъзнание“. Сътрудничи на в. „Женски глас“, на който впоследствие става редактор. Подпомага възстановяването на читалище „Пробуда“. Има принос за учредяването на няколко нови читалища в града. Открива неделни училища. Ръководи вегетарианското дружество „Нов живот“. Участва в изграждането на Дома за стари хора и приюта „Нощен подслон“, приюта “Дом на милостта“ в Поморие.
През 1908 г. Жени Патева е делегат на Българския женски съюз в Амстердам и успява да наложи приемането му в Международния съюз за „Правата на жените“.
По време на войните Жени Патева инициира множество помощни акции за пленниците и техните семейства, организира
движение за шиене на войнишко бельо. В годините след Първата
световна война тя пътува из цяла Европа, за да участва в
международни женски конгреси, където споделя възгледите си за
мира и войната, представя своята програма за издигането на един „нов ред“ на хуманизъм и ненасилие, за мястото на жената в
„световния мир“ и за борбата с предразсъдъците.
През 1915 г. Жени Патева основава българската секция на „Международна лига за мир и свобода“.
Тридесетте години на XX в. за Жени Патева са време на неуморна просветителска и благотворителна дейност. Изнася над 100 сказки и лекции в стремежа за постигане на вътрешно нравствено съзнание и превъзпитаване на хората в любов и ненасилие. Оказва активна подкрепа на вегетарианското движение.
Развива и разностранна литературно-публицистична дейност. Ръководи в продължение на 2 години редакцията на сп.„Гражданка“. Сътрудничи на вестниците „Вестник за жената“, „Време“, „Радикал“, „Демократичен преглед“ и др. Превежда и пише около 500 статии, съчинения и разкази в реномирани издания като сп. „Възраждане“, „Семейно огнище“, „Наш живот“, „Училищен преглед“ и в. „Женски глас“. Автор е на книгите: „Разногласия в Българския женски съюз“, „В помощ на жената“, „Световният ужас пред женската съвест“, „Вегетариански другар“, „Светлина по пътя на жената“, „Момини сълзи“. За международните си изяви през 1931 г. Жени Патева е приета за почетен член на Международния съюз на демократичните писатели във Франция.
Жени Божилова-Патева умира на 17 юни 1955 г. в София. На 6.12.2005 г. тя е посмъртно удостоена със званието „Почетен гражданин на Бургас“.

ГЕОРГИ ШАГУНОВ Композитор, музикален педагог, един от водещите музикални деятели със заслуги за музикалния напредък на България, неслучайно наречен от съвременниците си „Бащата на музиката“ в Бургас.
Роден е на 16 март 1873 г. в гр. Пловдив в заможно семейство. Завършва френския колеж „Св. Августин “ в родния си град през 1889 г. продължава образованието си в лицея „Сен Жан“ в гр. Лион (Франция). По-късно, независимо от нежеланието на родителите си, става редовен студент в Лионската консерватория, където изучава валдхорна и корнет като солови инструменти и теория на музиката и композиция. Като студент е избран за помощник капелмайстор на Лионския градски духов оркестър. Завръща в България през 1895 г. и е назначен за капелмайстор на духовия оркестър при Трети конен полк– Пловдив. След шестмесечна служба, през 1896 г. Шагунов е изпратен като капелмайстор на 2-ри конен полк в Лом. От началото на 1897 г. маестрото се установява в Бургас и живее в града до края на дните си. Назначен е за диригент на военния оркестър на 24-ти Черноморски пехотен полк, където служи почти непрекъснато до 1930 г., когато преминава в пенсия. Взема участие в Първата Балканска война като капелмайстор на 30-и Шипченски полк.
Още с пристигането си в морския ни град Георги Шагунов се заема с активна музикална дейност, която далеч надхвърля стените на казармата. Той е сред учредителите на Музикално дружество „Родни звуци“ в Бургас и е диригент на Струнния оркестър към дружеството. Основава ученически хор, граждански хор, първия ученически духов оркестър.
Георги Шагунов е първият музикален педагог по медни музикални инструменти и редовен преподавател в откритото през 1921 г. в Бургас „Музикално училище“ към дружество „Родни звуци”.
Най-известното му произведение е военният марш „Един завет“. Интересен е поводът за неговото създаване. През зимата на 1919 г., като вижда първородния си син Петър, завърнал се в първия си отпуск като юнкер във Военното на Н.В. училище, строен и напет в красивата униформа, развълнуваният Шагунов търси начин да изрази радостта и гордостта си. Тогава си спомня за стихотворението „Заветът на дедите“ на Иван Йончев, което толкова го е впечатлило на фронта. Само за няколко дни пламенните слова са облечени в маршова мелодия, която след отпуската юнкерът Петър Г.Шагунов занася като коледен подарък на съвипускниците си. Маршът се посреща с възторг. Ротният командир, майор Александър Морфов, научава на марша целия випуск. Станала „модерна“, песента бързо се подема и от останалите поделения във ВНВУ. Маршът се разпространява стихийно не само сред военните, а и сред гражданите.
Скоро той влиза в репертоара на всички ученически и професионални хорове.
Шагунов е автор на камерна и симфонична музика, произведения за духов оркестър и др. Голяма част творбите му са посветени на имена и събития от българската история. Огромният брой на неговите произведения – над 2000, в почти всички музикални жанрове, предизвикват удивление и са красноречиво доказателство за неговия огромен музикален талант.

ИЛИЯ ЗУРКОВ – фармацевт, общественик и благодетел
Илия Николов Зурков е роден е през 1875 г. в гр. Елена. Бащата Никола Кънчов Зурков е бил четец, певец, клисар и свещенолеяр в местната църква. Поминал се рано като сетен сиромах. Останал сирак, Илия е
отгледан от майка си Петра и по-големите си сестри. Учи в родния си град, после във Велико Търново, а по-късно заминава за следва фармация в най-стария университет в Грац (Австрия). Завършва образованието си през 1899 г. и се установява в Бургас. През 1900 г. постъпва на работа в аптеката на Калканджиев, на която впоследствие става управител. В същата година в града се основава дружество „Юнак“ и Илия Зурков става активен участник в неговата дейност за цели 40 години. В продължение на 15 години е председател, а в последствие почетен председател на дружеството.
През 1906 г. Илия Зурков открива своя дрогерия в Бургас – „Дрогерия Зурков“, която търгува с различни лечебни средства, парфюмерия и козметика, става дистрибутор на световноизвестните фармацевтични фирми Байер, Шеринг, Циба-Гайги и др.
Като човек с отзивчиво сърце и будно гражданско съзнание, Илия Зурков участва активно във всички благородни инициативи, подемани в града и в учредяването на множество обществени организации. Член е на туристическото дружество в Бургас, основано през 1902 г. В сътрудничество с Ганка Хаджипетрова ръководи дейността на благотворителното дружество „Добрия самарянин“.
Инициатор е за създаването и от м. ноември 1911г. е председател на музикалното дружество „Родни звуци“, поставило началото на Симфоничния оркестър и Музикалното училище в Бургас. В книгата си „Музикален Бургас“, издадена през 2011г. авторът Румяна Емануилиду пише: „На 18 ноември 1911 г. за председател на Музикално дружество „Родни звуци е избран уважаваният в града
общественик Илия Зурков, който казва в апела си към бургазлии: “Да се стреми човек вълшебните трепети на музиката да разбира и владей. И за звуците на родните ни песни до сълзи да милей!“ Тези негови думи са записани в съюзните членски карти, които заедно с Устава са давани на редовните членове. На малцина е известен факта, че притежавайки отлична музикална култура той самият, е автор на няколко песни.
Високо образован, интелигентен, владеещ немски и гръцки той е избран за училищен и църковен настоятел в църквата „Св. св. Кирил и Методий“, за касиер на Археологическото дружество и др. Във всички културни организации и при всяка културна проява в Бургас, Илия Зурков се проявява като отличен оратор.
Той е сред учредителите и председател на Бургаското търговско дружество, дългогодишен член е на Бургаската търговско – индустриална камара. В продължение на 27 години председателства Дружеството на дрогеристите в България. Той е сред основателите на Ротари клуб (1937г.). В масонската ложа, създадена в Бургас в 1929 г. и носеща името „Св.Климент Охридски“, Зурков има чин първомайстор.
Умира на 14 март 1950 г. в Бургас.

Електронното издание можете да изтеглите оттук .Повече за бургаските будители можете да откриете във фонда на Регионална библиотека „П.К.Яворов“, отдел „Краезнание“.

Facebook Коментари

Print Friendly, PDF & Email